Sunday, September 25, 2005

Текстът е написан през 1997

Започвам да пиша.
Каквото и да е.
Обикновенни глупости.
Изобщо не е важно какво ще бъде.
Дали пишеш или не, няма никакво значение.
Ще разсъждавам върху "виртуалния бял лист" на computer-a.
Но циркът е че мозъка ми също е бял лист.
Предполагам, че всеки който започва да пише, мечтае някой издател да превърне написаното в bestseller.
Дали това мисли и самовлюбения в себе си индивид.
Знам ли?
Трябва ли човек да си задава въпроси на които не може да си отговори?
Адски тъп въпрос, нали?
Сигурно вече се хванахте.
Всъщност,
това е упражнение по стил и го пише един студент.
Той си въобразява, че някой го чете, но за нещастие е луд.
Става интересно.
Какво толкова интересно.
Кой е луд?
Студентът или персонажът?

-Ето първата грешка. В един разказ (без значение за какво се разказва в него), трябва да е ясно кой е разказвачът и кои са персонажите.
Иначе читателят не може да се ориентира в действието и се отказва да чете по-нататък. Значи първото правило трябва да бъде... По дяволите
правилата! Те се учат още в училище, а нали той е студент.
-Какво става?
-Как какво? Още ли не разбираш?
-Какво да разбирам?
-Ами че има преподавател и студент. Те са персонажи в този текст.
-Добре, ами кои сме ние?
-Как кои? Читатели - персонажи. И ние сме в текста.
-Ще умра от смях. А истинските читатели кои са?
-Е, не отговарям на такива въпроси.
-Защо, тъпи ли са?
-Не, просто не знам кои са читателите. Не им знам имената.
-Адски остроумно. Хвана се за думата и се измъкваш.
-Не е така. Нали говорим за текст, а това е набор от думи.
-О-хо, има рокада в позициите. Ти не си вече читателят, а си преподавателят. А аз изглежда съм студента и ти започваш да ме учиш.
-Страхотно размести нещата.
-Нали говорим за езика. А езика...
-Почакай току що ме обвини, че съм станал преподавател, а ти...
-Не те обвинявам. Ние обсъждаме някакъв текст.
-Да, но не по този начин.
-Ти сигурно знаеш верният начин. Изглежда че имаш готови рецепти за всичко.
-Господи, този начин на общуване ме изморява. Това с рецептите... направо ме уби. Знаеш, че клишираните фрази ми действат зле.
-Страхотен отговор. Нещата са поставени отново на мястото. Преподавателят и студента. Ти естествено си гуру-то.
-Защо не можеш да общуваш нормално.
-Точно така, думичката нормално звучи много добре, защото в текста става дума за луд.

Пак нищо не излезе. Като прочетох написаното и поправих някои грешки, разбрах, че трудно се разбира. (Това го казва писателя, т.е. този който е написал този текст.
А писателят е студент, който е или не е луд.)
Така е при някои, които пишат. НЕ СЕ РАЗБИРА НИЩО ОТ ТОВА КОЕТО СА НАПИСАЛИ .
А трябва ли ДА СЕ РАЗБИРА?
Естествено.
Познайте какво по вид е последното изречение.
Шегувам се.
Кой пък е този който се шегува?
Вътрешният глас.
Ясно.
Лудият е тук, а не в текста.

-Кой ви каза, че трябва да пишете? - попита редактора, като остави листа с написаното.
-Вътрешният глас...не...шегувам се - отговори младежа. Но кой според вас трябваше да ми каже?
-Един от няколкото възможни човека, които се търсят за съвет при подобни случаи. Например някой писател.
Сигурно звучи банално, но е така. Изобщо имате ли потребност да пишете.
-Не, нямам. Звучи ми много смешно, като чуя нещо от рода на "потребност да пишете". Имам потребност да ям, а за да ям имам нужда от пари. Затова пиша - за пари.
-Звучи страшно досадно. Младият талант, който трябва да продава някакви историйки, за да може да преживява. Той мисли за пари и си представя, че ги печели.
-Не си представям нищо. Вие ще ми кажете как става това.
-И защо смятате, че ще ви кажа.
-Защото май ви допадна това което съм написал.
-Излъгали сте се.
-Значи смятате, че е боклук.
-Не бих се изразил точно така, но няма читатели за такива текстове.
-И това е всичко, така ли?
-А вие какво очаквахте, да ви донеса кифлички и докато ги ядете да направя анализ на гениалния ви текст ли?
-Щях да ви платя кифличките, но все пак ви благодаря. Страшно ми помогнахте.
-Въобразявате си, че съм от социалната служба и раздавам парични помощи на всеки, който ми донесе някакъв текст, така ли?
-А вие не сте, така ли?
-Очевидно не. Аз съм един циничен редактор, който трябва по осем часа на ден да кисне я този шибан кабинет и да чете бездарни графомански неща.
-Майната ти, копеле! - каза той (кой?) на излизане
-Ха, ха, ха,ха... - здравата се смееше редактора (кой?)

2 Comments:

Blogger Gestordies said...

Виждаш ли, и ти знаеш, че хората искат да чуят това, което вече знаят. И се плашат от непознатото.
Шегувам се.
В смисъл - наистина трябва да си циник, за да се шегуваш с тази тема.
Хареса ми разказът.
Макар - може би сегашните ти текстове да ми харесват повече. Дано не разбереш това като някаква критика към този пост.
Сетих се на какво ми напомня четенето на твоите текстове - на четенето на Рабиндранат Тагор. Честно. Опитваш се да уловиш сенките на нещата, които са се скрили в думите. Като четеш. Не знам какво е като ги пишеш...

7:58 AM  
Blogger maestross said...

зарадва ме, както ме сравни с Тагор. Знаеш ли, че като дете съм чел, разказ или приказка от него и дълго време след това, като се споменеше Индия винаги се сещах за него

8:39 AM  

Post a Comment

Subscribe to Post Comments [Atom]

<< Home